за ЛЮБОВТА....и още нещо....

Забързани,залутани и погълнати от сивото ежедневие на живота.Вечно търсещи,вечно преследващи някаква цел,вечно гонещи кариера,учение и т.н.А всъщност запитвали ли сме се някога това ли искаме?В това ли се състои смисълът на този живот?Едва ли.А животът е само един.Миг,който ни е даден за да го изживеем най пълноценно.В забързаните дни,в цялата тази обстановка на стрес и напрежение ние много често забравяме най елементарните,но и най трудно постижимите неща-това да дарим усмивка на човека до нас,да му покажем колко го обичаме,да му покажем какво означава той за нас.Една усмивка,едно цвете без повод,едно обичам те,едно имам нужда от теб-това са неща за които ние много често забравяме и си мислим,че те не са толкова важни.А човекът до нас?!Дали и той мисли така?!-запитвали ли сме се за това.Съмнявам се.Този живот ни превръща в егоисти,колкото и грубо да звучи това.Егоисти,мислещи само за собственото си Аз.Живеем,работим,влюбваме се и после-Какво?А какво е всъщност любовта?!Дали можем да дадем отговор на този въпрос.Е аз поне ще се опитам.Любовта-това толкова силно и велико чувство.Да,силно и велико,но същевременно и толкова крехко.Любовта е като цвете.Тя се нуждае от грижи,както цветето се нуждае от светлина и вода за да може винаги да ни радва със свежестта си.Така е и с любовта.Трябва винаги да се грижим за нея,да се борим за нея и да я пазим,защото както цветето изсъхва когато престанем да се грижим за него,така и любовта може да изчезне толкова бързо и мигновено както се е появила в живота ни.Истинската любов се състои в това не само да обичаш,но и да бъдеш обичан.Не само да даваш,но и да получаваш.Не само да прощаваш,но и да умеят да ти простят.По някога любовта носи със себе си много болка и разочарования и не е толкова розова и красива,а болезнена и погубваща.Може би щяхме да преживяваме една такава любов много по-лесно,ако се замисляхме струва ли си да се погубваме заради нещо или някого,който може би с нищо не го заслужава.За съжаление обаче любовта е подчинена не толкова на разума,колкото на сърцето ни.Има такива моменти в които си казваме:"не трябва да го обичам" или "не трябва да я обичам",но ни е достатъчно само да чуем името или гласът на този човек и забравяме какво сме си казвали,а сърцето ни започва да бие като лудо.Така е устроен човекът-да изпитва любовта със сърцето си.Да страда,когато тя е болезнена и да е щастлив,когато тя е истински споделена.За това ги има и нашите стихове за любовта.По някога тъжни,по някога весели,но те винаги са израз на нашите чувства,копнежи и желания.Всеки човек носи в себе си своята голяма любов-своята болка или своето щастие.Когато обичаме някого трябва да бъдем готови да му дадем "крила" за да се чувства свободен.Ако си тръгне,но след това се върне-значи винаги е бил наш,ако ли не ние никога не сме го притежавали истински.
А кои не е изпитвал Болката и Щастието в Любовта?